Тайно оръжие за историите на Сиан

— Какви бяха тия италианци, дето ги видяхме на Карнарския хан?

— Момче! Дръж хубаво бръснача, че ще ме порежеш! — изгълча строго Левски на момчето.

— Честито, челеби! — поздрави го и Али чауш с едно небрежно, широко темане, па се извърна пак към събеседника си и продължи лакомия разговор.

Разнообразни аудио приказки от близо и далеч ви очакват в приложението ПРИКАЗКИТЕ!

Това обстоятелство позамрачи веселото разположение на духа ми. Наставахме да се разплащаме. Когато пред тезгяха на кръчмаря отварях портмонето си, единият чужденец, белоликият, не знам как, също се намери там; забележих, че той успя да хвърли бърз поглед на жълтиците, като пресягаше да вземе тефтерче цигарени книги поличката над тезгяха.

Колкото до ездачките, няколко месеца ходех с такава и честно казано тя не даде индикации, за някакви допълнителни удоволствия от ездата. Като сме се събирали няколко пъти с нейни колежки и приятелки обаче, за някои съм сигурен, че изпитват повечко удоволствие на гърба на коня.

„Сега е минутата да изфиряса, без да го сетят“ — мислеше си Ковачев, като хвърли бръз, знаменателен поглед на Левски, който стана от стола си и си поправяше вратовръзката пред огледалото.

Само краката му бяха в българска премяна — цървули. Очевидно те бяха италианци, работници по Хиршовата железница, която се строеше тогава, или пък ??????? ?? ???? от някоя каменоломница.

Почувствах се като най-големия идиот. Започнах да се обяснявам, да се опитвам да замажа.

Христина ги облиза сластно и изсмука оставащите капчици и от двамата. Тримата се прегърнаха доволни на дивана и с по цигарка в уста седнаха да си допият водката.

Това му движение ми даде възможност и аз да съзра под отзиналата му блуза главучките на два револвера и дръжката от бяла кост на една огромна кама.

— Непременно: даже ще се смеся там със самата потеря. Но сбогом, да вървя и аз, че дружината ми отминува — казал усмихнат Левски и се простил с Грозева, па яхнал здравото си конче.

Али чауш поздрави българина с наргилето, когото познаваше, отиде при кафеджият и го попита с равнодушен уж вид, но ниско:

Дори в топлото време Беликов носи палто и чадър в калъф. Всъщност всичките му притежания си имат собствен калъф. Той крие лицето си зад яка.